Вървях с Марина. Решихме да влезем в една сграда. Пред нас беше Иван от бившия ми клас и трима други- две момичета и едно момче. Ние не вървяхме с тях, а случайно ги видяхме. Като влязохме вътре, входът приличаше на този на блокът на Марина. Иван ни изпревари и взе сам асансьора. Ние изчакахме заедно с другите хора. Чудих се дали да не се кача по стълбите, но реших, че няма смисъл. Асансьорът дойде и се качихме- беше по- широк от обикновено и беше чист и бял. Някой отвън  попита не сме ли твърде много, но аз казах, че сме точно 5- имаше едно малко момиченце и с него ставахме 5. Като се качихме се оказахме в нещо като търговски център. Почнахме да се разхождаме с Марина. Седнахме на едно заведение, но нищо не си харесахме. Дойде сервитьорката, но й казахме, че отиваме към горния етаж и че няма да поръчваме. Качихме се в асансьора. Беше по- различен. Стените се вдигнаха от нищото и заградиха една част. Марина беше останала леко извън и се премести при мен. На горния етаж имаше зала с най- различни игри- компютри, плейстейшъни и други. Загледах ги с интерес, но не се спрях твърде дълго на някоя, за да не ми се скара Марина. Някои хора играеха на Фифа, други на състезателни игри. Продължихме. Стигнахме до една по- мрачна част. Имаше няколко стълби водещи до стъклена врата. Вътре имаше хора с костюми, насядали по маси. Реших, че не сме облечени като за такова заведние. Марина отиде към вратата. До нея имаше млада жена,  с руса коса и очила. Беше офицялно облечена. Облеклото на Марина се промени и то към по- офицялно. Размениха няколко думи. Марина се върна и каза, че това била масонска среща. За да влезеш вътре, трябвало да носиш нещо ценно- жената на входа носила карти със събрани души в нея. Реших, че не ми се влиза. Тръгнахме към асансьора. Той пак се издигна от нищото. Този път обхващаше и отворен прозорец, като от него идваше студ. Вътре имаше едно малко коте, което си лежеше до прозореца. Щом се приближихме почнахме да му се радваме, а то почна да се протяга. Зачудих се от колко ли време е вътре, след като асансьора може да го е оставял извън себе си много време. Не ми изглеждаше гладно.


Бях с един дядо, който не изглеждаше като моя, но знаех че е. Седяхме на един балкон в театър, седнали на земята и гледахме нещо като кино по което даваха телевизия. Трудно се движеше и когато се преместихме да седнем на по- хубаво място, той седна тежко. Говорихме си, гледахме, а той се беше облегнал на мен. Малко приличаше на дядото на Марина.