Пътувах с влак. Бях с майка ми и леля ми. Леля се оплакваше, че я боляло нещо и искала да си вземе хапче. Мама й обясни, че се издават без рецепта. Казахме й, че ще й вземем. Тръгнахме по вагоните- бяха все общи, но много по- различни от всички, които бях виждал. Изглеждаха много стари, имаха обособени места и сепарета. Стигнахме до първия вагон и там имаше стълни- водеха два етажа и половина нагоре. Зачудих се колко ли е висок този влак. Някои стъпала ги взех по две наведнъж. Стигнахме до горе- там имаше къщичка с тераса(вътре във влака). От нея се показа един възрастен човек. Питахме го дали има определени хапчета- той отговори, че няма и почна да обяснява нещо. С майка ми решихме, че като спрем на някоя гара, ще вземем от там.

Бях в град с ниски бели постройки. Хората се бяха скупчили по улиците. Казаха ми, че щели да прелитат някакви птици. Погледнах нагоре- слънцето беше ниско над хоризонта, но още не беше тръгнало да залязва. До края на сцента то отиваше все по- ниско и все ми блестеше ако гледах към него. Видях в небето няколко птици- бяха огромни, приличаха на лебеди, но крилата им бяха пробрани близо до тялото. Въпреки това летяха. Щом минаха над мен, почнаха да падат пера- хората почнаха да се надпреварват да ги събират. И аз се включих. Перата бяха с всякакви цветове, въпреки, че приците бяха бели. Събрах 10-15. Тръгнах към сградите- слънцето залязваше. Вече не бях аз, а гледах през погледа на едно момиче. Бях дошъл с нея в града. Щом слънцето се скри, хората затвориха всички врати- градът приличаше на полу-подземен лабиринт с криви улички. Само на места се виждаше небето, Някой ми каза, че чужденците в този град са обречени и че никой няма да ме приеме. Покрай мен мина някаква жена с брадавица на носа- тя гледаше празно и отчаяно. Реших, че тя също е от обречените. Стана много горещо- на местата където се виждаше небето падаше някаква светлина- не исках да минавам през нея. Видях каменно чудовище- приличаше на огромно куче от камък. Започна да ме гони. Затичах се, като гледах да минавам със скок през участаците със светлина. По пътя ми имаше метални врати, които представляваха мрежда от железа, с голямо разстояние между отделните железа. Някои от тях имаха катинари. Аз отварях всяка и я затварях след себе си. Погледнах назад и видях, че чудовището се затруднява да мине. Спрях се и загледах. То отдели от себе си няколко каменни топки, които се търкулнаха през вратата. Пробвах да ритна едната, но беше много тежка. Когато се усетих какво прави започнах пак да бягам. Топките се сляха и то се появи от моята страна. Минах през няколко врати. Поглеждах само да видя дали ме следва- всеки път то повтаряше предишното си разделяне, но вече много по- бързо и в движени- без да се спира. Чувах някакъв глас- все една разказвач чете книга в която аз участвам. Гледах се от трето лице- все още бях жена. По едно време разказвачът повтори два пъти, че за да се спася, аз не трябва да остана на никого длъжен. Реших, че това се отнася и за чудовището, Спрях се, долепих се до стената, че да можем да се разминем. То ме подмина, спря за секунда, погледна ме, но аз бях сигурен, че не искам да му остана длъжен по никакъв начин. То продължи. Отдъхнах си.