Тази нощ съм се засмял насън, после съм прегърнал Марина. Хубаво е, че съм по сладък начин зловещ.
Сънувах, че съм с Емо. Трябваше да отидем някъде, като стигнахме, трябваше да отсечем ръката на един човек. Самото отсичане не го видях, само в следващия момент една мъжка ръка беше на земята. Прибрахме се и я сложихме в две торби. Реших, че не може да я държим у нас, за това отидохме на един плаж, подминахме първия вълнолом, защото имаше много хора, и втория не ми хареса. Третият също беше пренаселен, но реших, че няма да ни видят какво правим. В момента, когато се качихме на него, вече беше по-скоро кей, с метална конструкция. Имаше дъски, които едва покриваха металното скеле. На места бяха много опасни, зееха дупки, самите дъски се клатеха или направо пропадаха. А отдолу морето беше неспокойно и разстоянието до него беше голямо. Стигнах до края, изчаках никой да не гледа към мен, сложих два-три камъка в торбата с ръката и я хвърлих. Точно тогава видях един човек, като краката му бяха 7-8 метра дълги, тялото му също беше издължено. Ходеше с един рибарски кеп на дълга дръжка и проверяваше дъното. Ядосах се, че толкова бързо ще ме хванат, замислих се дали така или иначе торбите няма да се разядат и ръката няма да изплува в скоро време. Точно тогава някой извика високия човек и той спря да проверява дъното.
Слязохме от кея, с нас вече беше и Марина. Каза, че е измислила нещо. Кеят беше вече кораб, тя ни взе билети и каза да се качваме. Разбрах идеята ѝ - когато корабът се върне, той ще застане на друго място и вече ръката няма да е хвърлена точно до него (не че виждам логика в това). Корабът потегли, беше огромен, приличаше на лайнер или самолетоносач. Движеше се странно и рязко - потегли изведнъж, правеше завоите все едно е играчка. Реших, че няма смисъл да ходя на носа му, въпреки че там гледката щеше да е най-хубава. След време видях друг още по-голям кораб, в сравнение с него нашият беше малък. Тъкмо да го покажа на Емо и вече се беше скрил, нищо че мина много близо до нас. Отново видях голям кораб, но като се вгледах се оказа сграда. Вече бяхме насред град, плавахме по улиците му. Някои хора се разбягаха, като ни видяха. Запълвахме цялото пространство между къщите. Постепенно градът се промени във Велико Търново. После се върнахме. Корабът спря далече от хвърлената ръка и това ме успокои. Слязохме.
