Бях в училище, в една широка зала. Седнах в дясно, до прозорците. Имахме георафия. Училтеката даде някаква контролна, но не разбрах условието. Питах тези около мен за него, но пак не го разбрах напълно.

Бях първи курс отново и седнах на един чин. Някакво момче от залата го обиждаха на "дебел". Други се обиждаха по други начини. Зачудих се защо се държат като шестокласници. 4-5 момичета изведнъж станаха като по команда и тръгнаха към други чинове за да си говорят. До мен седеше някакъв мой познат, с когото си разменяхме по някоя дума. Почувствах се като в началното ми училище. Подуших се и установих, че мириша на чисто и приятно. Ходеше ми се и до тоалетна. Станах. Вече бях край общежитията в Търново. С мен беше и Ивайло- бивш съученик. Влязохме вътре, а аз тръгнах по етажите да търся тоалетна- някои стаи от Б сектор имаха обща, в която може всеки да влезе. Подминах 2, защото хора тъкмо излизаха от стаите си и щеше да е неудобно да им вляза в тоалетната. Загледах се в една стая, на която й беше отворена вратата. Вътре имаше едно момче. С носталгия си спомних, че до скоро и аз бях на общежития. То тръгна да се извръща към вратата и тогава времето забави своя ход. Имах достатъчно време да реагирам и да си продължа по пътя без да ме види. Отидох до бившата ми стая- не се беше променина. Някои от нещата, които бях оставил след като си тръгнах се търкаляха по пода- една малка масичка, шишата от вода. Минах през тоалетната и излязох от общежитията. Тръгнахме да се разхождаме с Ивайло. Видях морето. Зарадвах се, че ще мога да се изкъпя в него, но нямахме бански. Влязохме в някакъв магазин и там той пробва един. В един момент беше с дрехи, а в следващия само по слипове. Попита продавачката дали може да го пробва така- тя каза, че може. Странното беше, че магазинът беше много малък, никъде не виждах продавачката, но тя отговаряше все едно е до нас. Банският беше тъмносин и много еластичен- разтегна се по него докато го сложи. Аз му казах, че ще отида до общежитията да си взема моя (никога не съм си носил банския в Търново). Докато отидох и се върнах картината се беше променила. Морето пак си беше там, но беше с много повече скали и вместо Ивайло, ме чакаше Петър Хубчев (треньорът на Берое). Тръгнах с него. Имаше високи 15-20 метра отвесни скали с жълт цвят. Ние вървяхме по пътека изсечена в тях близо до водата. Той търсеше подходящо място, Нито едно не изглеждаше добро- нямаше никакъв плаж, а само дълбоки води. Реших да скоча в тях- щом го направих, се сетих, че телефона ми е в джоба ми. Сетих се, че бях гледал предишния ден реклама на устойчива на вода калъвка и съжалих, че я нямам. Почнах да мятам краката си, за да изплувам. Така изкочих от водата без да е стигнала до джобовете ми. Продължихме да вървим. По каменната пътека имаше едни рибки с крила. Пропъдих ги- ти си отлетяха във водата. После имаше странни сиви буболечки. Заобикалях ги внимателно- бях решил, че са отровни. Някой ми каза, че не са, но не изпитвах желание да настъпя някой, защото бях бос- продължих да ги прескачам и заобикалям. Стихнахме и до място, където имаше пясък и не беше дълбоко. Хубчев реши, че е добро. Тръгнахме да се връщаме. Сънят ми стана нестабилен. Усетих, че скоро ще се събудя. Детайлите изчезнаха и се замениха от тъмнина. Остана само морето и пътеката. Искаше ми се сънят да изтрае малко по- дълго, за да мога да се изкъпя в морето. Затворих очи и се опитах да го стабилизирам, но не успях. Вече почти всичко беше изчезнало. Малко след това се събудих.

Кученце

Щях да си купувам малко кученце за 400 лева. Отидох в един зоо магазин. Няколко пъти преброявах парите- почти ги докарвах до 400, но не бях сигурен. Продавачката и тя ги броеше. Кученцето беше много малко, едвам ходеше. Чудех се с какво ще го храня като в толкова малко. Казаха ми, че е със всички ваксини и ми го подадоха.

Пътуване за суперкупата и бивша съученичка

Сънувах, че си чопля нокътя на големия пръст на крака и половината от него падна. Разгледах го и го изхвърлих.

Бях в автобус и щях да ходя на финала за суперкупата между Берое и Лудогорец. В автобуса имаше фенове на двата отбора. Това ме притесни малко, но се сетих, че феновете на Лудогорец на са от крайните. Заговорих се с част от тях- 4 момчета, които стояха от другата страна. После си говорих с едно момиче от техните фенове- дадох й да види фенкартата ми. После тя така и не ми я върна- правеше се, че я търси сред един куп други и не я намира. Замислих се, че ако продължава да прави така, накрая ще отида да си я взема сам. Пред мен в автобуса видях Христина (една бивша съученичка, с която бяхме до 12-ти клас и с която не се разбирах въобще). Каза ми "Няма ли да даваш вече парите за бала". Злобата с която го каза ме изнерви, обърнах опакото на ръката си и й казах, че ако не млъкне ще си изяде боя (може би трябваше да го направя в училище това. От години не я бях сънувал)